На 20 септември, на 80 години, си отиде доайенът на българската

На 20 септември, на 80 години, си отиде доайенът на българската публицистика Тошо Тошев!

Създал цяло потомство публицисти, бил основен редактор на най-влиятелния, влиятелен и тиражен вестик " Труд ", Тошо Тошев се трансформира в жива легенда на вестникарския поминък.

Тошев беше ръководител на Съюза на издателите в България от основаването му през 2000 до 2011 година - интервал, в който медиите имаха своя мощен глас, съблюдаваха Етичен кодекс, а публицистиката беше на фундамент.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български медал „ Стара планина “, I степен.

Малко след продажбата на " Труд " през декември 2010 година Тошев бе заменен брутално от поста си на основен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския ръб на Медийна група „ България “ холдинг, само че напусна през август 2011 година поради противоречие с наложения жанр на ръководство от новите притежатели.

По-късно стартира да издава вестик - „ Преса “, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 година и стопира на 31 юли 2015 година по финансови аргументи.

Освен от публицистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „ Истина за персонално прилагане “ (1984), „ Времето за умиране стига “ (1988), „ Китай в годината на Дракона “ (1989) – пътепис, „ Страх “ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „ Лъжата “ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и държанието на българските политици в този интервал.

В няколко следващи дни ще публикуваме фрагменти от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Откъс от първа книга на Л Ъ Ж А Т А

д о к у м е н т а л е н  р о м а н    

ПОЛИТСУТЕНЬОРИТЕ НА ВЛАСТТА.
...И “ТРУД ”

Денят след оставката на Луканов (30 ноември 1990 г.) е от най-значимите в новата история на страната. Този ден е от значимите и за “Труд ”.

През ноември 1990 година Народното събрание приличаше на обсадената Троя. Партията столетница като един Менелай подскачаше с кьопави остарели крайници край голотиите на цялата власт и бе тръгнала да я брани като Хубавата Елена. Хектор (Луканов) се биеше като митичен воин от партизанския епос в романите. Но тъй като беше интимно на “ти ” с чаровната развратница историята, си я караше с усмивката на жертван. Ясно му бе, както бе писал сътрудника Омир, че ще извърши цялостен куп чудеса, само че ще падне от копието на някой Ахил.

На 1 ноември той надмина и себе си. Прав зад трибуната, като партизанин пред неминуем разстрел, се опита да завоюва благосклонности измежду опозицията, а посредством нейната част в Народното събрание – и измежду половината ни народ. Другата половина си бе негова.

– Като социалист – съобщи Луканов – мисля, че моята партия носи отговорност за положението на страната... Комунистическата партия... бе притежател и реализатор на утопична и ретроградна идеология.

Сините ръкопляскаха, само че по-голямата част от депутатското тяло, чучнало вляво, мълчеше гробовно. Затова министър председателят, който към момента не знаеше, че до оставката му има по-малко от месец, побърза да посочи, че новата Българска социалистическа партия няма нищо общо с Българска комунистическа партия от “40-те и 50-те години, та даже и с неосталинистката партия от навечерието на “ миналогодишния прелом.
...Обсадата не бе единствено край Народното събрание. Държавата се бе трансформирала в лагер, в хиляди Трои. Провинциални ахиловци дебнеха локалните хектори, святкаха мечовете на КТ ”Подкрепа ”, а стихията им увличаше стотици хиляди хора. Страната затъваше в стачка. Улиците стискаха като примка шията на властта.

Доста дълго КНСБ гледаше в профил, раздрънкана от троянските конници, яхнали най-големите федерации. Всеки опит на Кръстьо, на Диана или на Ставрев да мигнат некласово и то да се види в страната, се блъскаше в бетонна стена. А в случай че нещо прехвърчеше над нея, пред КНСБ се стичаха хилядните тълпи на партийната армия. Гладни, настръхнали, до през вчерашния ден кротички хора стискаха в шепи надеждица да излъжат и времето, и ориста си. Превръщаха обезверената си завист в пестник и търсеха за него уместно лице.

В един от последните дни на ноември бях пред входа на синдикалната постройка на площад “Македония ”.
Та в този ден Х на ноември синдикалният билдинг по този начин страховито трещеше, че се наложи Кръстьо Петков да звъни истерично на самия Луканов. И да упорства за помощ, за командоси или полиция. До тяхното идване, както си стоях пред заключените предни порти, забелязах най-отпред измежду тълпата остарелия ми сътрудник от телевизята Васил Гълъбов. Бяхме нещо като другари: той – основен редактор на Вътрешна информация, а аз – на Програмата. Излязох по неволя на открито и потеглих към Гълъбов. Протегнах ръка. Усмихнах му се.

– Не ми се усмихвай! – щяха да изскочат очите му. – И ти си изменник... Да пристигна незабавно Кръстьо Петков, другояче ние ще влезем при него – крещеше Васил. – Ще стане ужасно, да знаеш!

...Това е един от дребното мигове от живота ми, в които не знаех какво да направя. Този човек не беше Васил Гълъбов. Някаква мощ бе измъкнала от опаковката му тихия симпатяга, който още преди да чуе моето мнение за някое от предаванията на “поверената ” му редакция, се съгласяваше с него. Един човек, който през четирите ни години, прекарани под покрива на Иван Славково време ходеше непроменяемо със сив панталон и дебело сиво сако. Винаги с риза и вратовръзка. Сега “нещото ”, което се размаха против ми, бе нахлузило същия оня костюм, само че след последната ни среща в малкия екран преди осем години, костюмът се беше трансформирал в доспехи. Плънката под тези ръждясали тенекии не можеше да е Васил Гълъбов.
Той бе сменен!
Господ знае по какъв начин щеше да приключи тази моя тъпа момчещина, в случай че поисканата от Кръстьо полиция в този момент не долетя като четата на Бенковски. Не чак толкоз славно и с религия в епохалната правдивост, тъй като досегашните полицаи, които при Живков крачеха като знаци на властта, бяха се врътнали в благи човечета. Те обичаха и сините, и алените. И еднообразно ги мразеха, само че това си го позволяваха безшумно и в профил. Надяваха се, че може някак си да оцелеят. Мнозина от старите, изключително от началниците, към този момент бяха заменени, на мястото им бяха пристигнали инцидентни и нови, съумели посредством сламката на полицейската униформа да се отскубнат от съсъка на стоманената коса, режеща всеки ден безбройни глави за тресавището на безработицата.

Искрата, запалила гняв в алените, бе заявката на КНСБ от предния ден, че най-големият профсъюз също потегля към стачка и желае оставката на Луканов.

По това време и гневът на хората бе разграничен. Причините за него бяха идентични, само че сините се гневяха пред постройките на власта, а алените – пред постройките ренегати.

На 22 ноември бурята край Народното събрание бе стреснала и Луканов.
В 17,30 ч. през северния вход на постройката нахлуха към петдесет тежко въоръжени командоси. Стоманени шлемове и блестящи щитове зачаткаха в коридорите. След малко предстоеше отмора за депутатите, само че и в този миг значително от тях бяха отвън пленарната зала.

– Баретите идват! – изпищя гласът на жена.
Сиреч прелом ли ще става? Военен прелом?
Едни се затичаха по стълбите – да се скрият, да се спасят.
Сини герои, които се пъчеха като участници в съпротивата против режима на Живков, опънаха кожата по лицето си.
Пребледняха и от алените.
Някой извика: успокоение, те ще ни пазят! Може тълпата извън да нахлуе.

Командир на ченгетата е някой си подполковник Тошков. Чувам го по какъв начин изяснява на притисналите го публицисти – за чест на сътрудниците нито един не избяга, не потърси къде да се скрие:
– Тук сме по заповед на министъра на вътрешните работи, а да влезем в Народното събрание, ни позволи господин Тодоров. (Академик Николай Тодоров е ръководителят на Народното събрание – бел. авт.) Целта ни е да запазим парламентаристите от възможни екстремисти, които могат да нахлуят...

В огромното предверие пред основния вход намирам министъра на вътрешните работи Пенчо Пенев. Не се познаваме с него. Откривам, че наподобява по-скоро на преподавател по богословие, в сравнение с основно ченге, и все пак го запитвам обикновено ли е да става всичко това. Към нас доближават депутати от опозицията. Крещят, ръкомахат, други, простичко казано, псуват. На майка. На комунистическа майка!
Казвам на министъра:
– Изкарайте ги извън... Нека да пазят извън...
Пенчо Пенев наподобява комплициран. Явно не е той индивидът, който е заповядал всичко това. Естествено, че не чува нищо от думите ми. Виждам го по какъв начин отива до един командос – колосален, изключително застрашителен. Говори му нещо. Не разбирам тъкмо какво, само че стартира с “моля, в случай че обичате ”(?!).

– Може да ми подрежда единствено командирът! – отвръща високо на думите му тежко въоръжената жива машина за пердашене.
– Аз съм министърът на вътрешните работи – шепти истерично министърът.
– Не ви познавам – по-кротко прещраква машината, само че въпреки всичко се отмества към изхода.
– Благодаря! – слушам и нямам доверие на ушите си аз.

Този човек е прекомерно учтив, с цел да бъде министър. Да не приказваме пък за ченге номер едно! (По това време длъжността “Бойко Борисов ” в Министерство на вътрешните работи още я нямаше. За първи път това знамение бе видяно, когато основен секретар стана военачалник Богомил Бонев.)

...След сполучливия опит да реалокира с няколко метра поста на командоса Пенчо Пенев самичък идва при мен.
– Защо сте повикали алените барети? – запитвам го аз и тръпна от стеснение – неудобно ми е, може да притесня този очевидно образован човек. – Все отново тука е парламент?
– Не съм решавал аз това – дава отговор ми неочквано министърът, а от тона му виждам, че не е чак толкова беззащитен. Явно проличава, че някой с по-големи права е решил вместо него.

В идващото държавно управление на Димитър Попов Пенчо Пенев бе още веднъж министър, само че този път на правораздаването. Какъвто бе и в първото държавно управление на Луканов. За една година – три пъти.
Това бе времето, когато министрите се сменяваха като връхните облекла за всеки сезон.
Изкарал към година и нещо като черноработник министър, Пенчо Пенев бе по-продължително парламентарен арбитър, а от 1997 година е юрист. Чете лекции и написа книги. Имам цяла колекция от тях. Всяка книга е с подпис.

...След 10–12 минути ченгетата излизат на открито. Опозицията, останала жива и неарестувана, е още по-яростно гласовита. Тя има и всички учредения за това. Следват извинения и самопризнания, че е сторена неточност.

И тази неточност си е простоват факт. Както хиляди други неточности в страната през последните дванайсет години. Тях си ги има, дрънчат си. Пранги, стегнали тялото на страната. Грешка до неточност, факт след факт, орис след орис. Плодороден оазис за неточности сме.
Но грешници няма. Няма и – толкова!

В последния четвъртък на месеца, както към този момент е ясно, на 29 ноември 1990 година Луканов даде оставката си. Това стана следобяд, а сутринта при президента се привиква по неотложност Политическият съвещателен съвет, в който вземат участие водачите на всички политически сили във Великото национално заседание.

Странна компания са тези водачи. Ако извадим от кюпа няколко имена, които придават цвят на наличие в действителния живот на страната ни и през днешния ден, другите са с наличието на хума. А хумата е нещо като глина за боядисване. Разтваря се тя във вода и се поръсва с няколко щипки багра, съгласно както желаеме да ни наподобяват стените.

В хумата, разредена с водата на времето, наречена Политически съвещателен съвет, се виждат ей тези съставки (по азбучен ред и правопис, както са оповестени на 30 ноември в “Труд ”): Ал. Йорданов, Ал. Каракачанов, Ал. Лилов, А. Доган, Б. Кюркчиев, В. Вълков, Г. Аврамов, Г. Спасов, Г. Ганев, Д. Арнаудов, Д. Баталов, Д. Луджев, Кр. Неврокопски, Л. Иванов, М. Дренчев, П. Симеонов, П. Берон, П. Дертлиев, Ст. Савов, Ст. Ганев, Хр. Събев, Ч. Кюранов и Я. Шабан.

Тия хора вземат решение съдбините на страната и властта! В техни ръце са хлябът, ножът и дори ракетите СС-23. Те са титаните, набутани в кюпа, пяната от хилядите плювки на превитите от обезверение девет милиона българи. (Тогава! А през днешния ден лъганите към този момент са осем. Това би могло да мине и за триумф за днешните ръководещи – жертвите на голословието са намалели с един милион!)

Умни, кьопави, неудачници, хрисими или неуспели любовници, дебели, аскети, необразовани или с трофеи, пандизчии, политически импотентници. Наистина, в случай че махнем пет-шестима от тях, в какви ръце, Боже, си поверил държавицата ни! В какви очи, какво ли са виждали, в чии глави, хора непостигнали в голямата си част нищо за пипване, учили се на политика от вестниците. От старите вестници! Божеее! Нямаше ги измежду тях най-малко един Фил Димитров или най-малко фанатик като Виденов. Нямаше го дори и Костов, прочут тогава основно в остарялата партийна организация на жена си. Да не приказваме за Петър Стоянов, Георги Първанов и Софиянски – евентуално малко на брой от този съвещателен съвет бяха чували имената им.

Слава Богу, въпреки всичко ги е имало Желев, Луджев, Доган, Гиньо (Ганев) и Виктор (Вълков). Съветът взема решение, че би трябвало да се подпише съглашение за ново държавно управление, а министър председателят, несъмнено, следва незабавно да си пусне оставката.

За Луканов това е облекчително проваляне. Години по-късно той ще ми каже, че се чувствал предаден на първо място от своите.
В броя от 30 ноември 1990 година ние публикуваме под общо заглавие “Какво ще бъде новото държавно управление ” съглашението от консултативния съвет и цялостния текст от оставката на Луканов.

В този точно ден се вихри политическото торнадо. Премиерът подава оставката си, само че остава на власт. До второ пришествие, тъй като в политическото съглашение от предния ден не са планувани периоди. Не е казано и съответно към какво държавно управление потегля България. Текстът му е само пожелателен, като думи на коледен сурвакар: “Сурва, сурва година, радостна, радостна година. Да сте живи и здрави до година, до амина... ” Това можеха да родят титаните от политическия щаб на страната.

И в този точно ден, петък, последният от ноември, редакцията на “Труд ” не работи. Просто доста, доста преди 1989 година отделът “Средства за всеобща информация ” на Централен комитет беше решил, че всекидневникът ”Труд ” няма да излиза всеки ден, а единствено от понеделник до петък.

(Неслучайно първото име на новия ни седмичен вестник, благосъстоятелност на публицистите от редакцията му, е “Труд от петък до понеделник ”. Той излиза на 9 ноември 1990 година И е първият сериозен изпит за една дребна група от нас, където сме дружно със Захари Главчовски, Зоя Деянова, Калчо Иванов. Доказваме си, че можем сами да се оправим.)

Спазването на остарялото партийно решение ще рече, че всичко, което се случва на този петъчен 30 ноември, ще бъде коментирано в “Труд ” чак в понеделник.

Истината е, че да се трансформира решението, даже през 1990 година, не бе толкоз просто. Доставката на вестникарска хартия към момента бе напълно във власт на страната, а тя, въпреки и сиротна без Централен комитет, си оставаше в същите надеждни ръце, нахлузени с ръкавици. Второ, в случай че инцидентно можехме да намерим хартия (става дума за тонове, за хиляди тонове!), нямахме обезпечена печатница. Трето, страната трябваше да подреди на единствената тогава работа за разпространяване на печата РП36 да ни закара до публиката.

Всичко, всичко беше държавно. Покорно и правилно.
Имаше и четвърто. То бе изключително значимо. Нито КНСБ като издател, нито шефът на вестника бе изискал тази смяна. Наистина в управлението на редакцията няколко пъти си говорехме, че двата поредни дни (събота и неделя) без “Труд ” ни слагат в състояние на догонващи. Но Дамян постоянно споделяше: абе, ние другите броеве да вършим добре, пък ще забележим.

На 30 ноември видяхме: политкомисарните “Дума ” и “Демокрация ” ще бъдат на сцената в събота, народът ще ги чете и изобщо няма да се сеща за “Труд ”. Остатъкът от другите вестници, пръкнали се в родилното поделение на Българска комунистическа партия, към този момент сдаваха Богу дух, “24 часа ” не бе заченат даже, а “Труд ” освен в този исторически ден, “Труд ” цяла година пропускаше шанса да бъде надпартийният вестник. Обективният, без политически комисари и цветни шамани върху главата си.

В петък хората идваха за по час-два, някои за повече, а други напълно не ги виждахме. Събирахме се в 16,00 ч. на планьорка – общо взето, по времето, когато обедът в “редакционния ” ресторант “Стара планина ” свършваше след някоя и друга бутилка водка и вино. Дежурният секретар докладваше броя за понеделник, който се правеше от дребен екип в неделя, а след планьорката кой накъде хване.

Така беше и на 30 ноември. Неколцина пиеха от жалост по Луканов, други – от вяра за нещо положително. Трети пиеха от обед в кабинета на Дамян. А да се пийва с Дамян, се искаше геройство. Ако не спре до няколко часа, Дамян можеше да откара до няколко дни. Пиеше всичко, без газ и бензин, само че си беше царят на виното. Затова вместо Дамян някои му викаха и Димят. Край него всички отпадаха, падаха, някои поспиваха и се връщаха, а Дамян беше като стоманен войник. Най-учудващо бе, че след няколко часа сън се вдигаше, кадърен за работа.

Този ден не бе от елементарните петъци. Сутринта минах през КНСБ, където кабинетът на Кръстьо бе замязял на военновременен щаб – от него непосредствено се ръководеше все по-мащабната стачка на синдикатите, – и отпраших след това към вестника. На планьорката в 16,00 ч., която наместо в кабинета на основния, където бе ежедневно, стана на крайник в секретарската стая, си поразказахме какво става в страната. Планирахме понеделника, само че всички, дори и групата, прекъснала за малко моабета с Дамян, усещахме, че нещо ще става. Не можеше, не можеше целият този екот край нас да не удари в главите ни. Без да зная тъкмо за какво, споделих, че всеки отдел би трябвало да е подготвен с цялата информация, основният ме прекъсна: “Днеска нямаме брой, Тошев. Ела да му ударим по едно вино при мен! ”

След малко всички се разпиляха, а аз хукнах да диря такси, което да ме върне в КНСБ. Знаех, че днеска всичко би трябвало да се реши. Усещах, че е пристигнало време за деяние и в случай че Кръстьо желае да не остане без вестник, би трябвало да престане да е професор.

В този момент повече го желаех да е Васил Гълъбов, в сравнение с министър Пенчо Пенев. В живота не всеки път вярната стъпка стартира с “Извинете ме, апелирам... ”

– И какво да направя аз?.. Какво мога да направя? – гледаше ме Кръстьо Петков след половин час, откакто бях излял тонове гняв върху масата в кабинета му.
– Просто да наредиш. Ти си шефът! Да наредиш на основния редактор на “Труд ” да издаде довечера ексклузивен брой.
– Но нали нямате планувана хартия в печатницата. И печатница нямате... И кой ще направи вестник за няколко часа. Хората са се пръснали. Не мога да ви оказа помощ – към този момент се мръкна, късно е. Бих се обадил на Луканов...
– Добре – блъскам о масата и след този удар, към този момент дванайсет години, зная, че с Кръстьо сме просто другари. Изчезват след удара всевъзможни мисли за зависимост, ние сме просто мъже, които са тръгнали дружно. – Но няма да ми се пречи.

Кръстьо Петков маха изтощено с ръка, пристигнала е в този момент информация, че на другия ден към стачка потегля и Независимият профсъюз на летището в София.
– Вземай колата ми и си троши главата – споделя въпреки всичко той, а аз стартирам от телефона:
– Дамяне – постаравам се гласът ми да не е глас за скандал, – довечера би трябвало да издадем вестника.
Нужна е цяла минута, до момента в който Дамян превърти думите през главата си.
– Тошев... Тошев – ти си вманиачен.
– Дамяне, на следващия ден “Труд ” ще излезе, а ти въпреки всичко си неговият основен редактор.
– Утре “Труд ” няма да излезе – гласът става корав, макар че знае от кое място се обаждам. – Аз съм основният му редактор и ти си ми единствено заместител... Абе, човек, ела да му ударим по едно вино. Всички ще ти се радваме.
- Няма да стане по този начин.
- Тошев, в случай че толкоз искаш, направи си самичък вестника. Аз разгласявам стачка – смее се на глас Дамян.

Дочувам бурните викове на неколцината в кабинета му. Чудо невиждано: основният редактор е в стачка, а заместникът му ще прави брой. И по какъв начин ще го прави – без хора, без печатница, без хартия? Без коректори дори...
– Дамян афишира стачка! – дублирам като вманиачен чутите думи, а Кръстьо и другите в стаята не знаят какъв брой мощно да се разсмеят.
– Той е пийнал – споделя някой.

...След малко идвам в редакцията. Слава Богу, сварвам Главчовски. Не се постанова да изгубвам време за пояснения. Захари ми дава отговор по най-простия метод – ти си търси публицистите и прави вестника. Печатница, хартия и РЕП са за мен.

За първи път довечера разбирам каква мощ е “Труд ”. И какъв брой неземни са най-хубавите му хора!

Захари се обажда първо на Николай Балабанов – шефа на печатницата в полиграфическия комбинат “Дмитър Благоев ”. По това време ИПК “Родина ” още го няма и в ръцете на този човек сме всички: и “Дума ”, и “Демокрация ”, и “Труд ”, и всички останали. Балабанов пази и скъпата вестникарска хартия - отпуска я по обещано от Министерския съвет позволение. При огромните тиражи обаче той постоянно може да изкара още един брой, без да се забележи. И все пак, откакто няма по какъв начин да откаже на “Труд ” и Главчовски, слага изискване за по-малък тираж и за... отплата. А това ще рече, че през някой от идващите дни, когато редакцията реши, вестникът ще си върне хартията. Така и става – на 5 ноември, сряда, “Труд ” не излиза и дългът е заплатен.

Подобни проблеми с хартията по това време имаше освен нашият вестник. През тази и през идващите години, чак до 1996–1997 година, мине не мине, гръмваше вестникарска война за хартия. Тръгвайки си от власт, Луканов остави празна освен хазната. Празни бяха и складовете за вестникарска хартия. А с Русия, монополния вносител у нас, не бяха водени договаряния, естествено, че и вносът бе спрял. Липсваха тогава и частните компании, с които издателите през днешния ден непосредствено се договорят, в случай че печатницата им не предлага с изключение на щемпел и хартия.

За “Дума ” сходни проблеми не съществуваха. И то се дължеше на положителните връзки, които им бяха основани с съответни лица и производители в Русия, откъдето партийният орган внасяше големи количества. Част от тях с помощта на административния необут на аления орган тогава Румян Георгиев, мой персонален другар, ползвахме и за “Труд ”. Естествено, след възнаграждение.

За “Демокрация ” сходни проблеми също не съществуваха. Тя бе като бебешок с меки крачета, който всички дундуркаха. И в случай че за сините му родственици то си беше естествено, за алените сватове, без които нямаше по какъв начин да се стигне до раждане, бе като застраховка живот. Луканов и неговото първо държавно управление освен бяха действителните акушерки на органа – откриха и спретнаха пространства, увиха вресливото бебе в най-хубавата вестникарска хартия, само че и бдяха непрестанно над кошарката му. Грижата за опозиционния вестник за тях бе като марка за почтеност и плурализъм. И те блъскаха сред краката му памперси, а то си креташе с пухкави крачета на гривни и с пълен политически биберон. Едно от ония дълго чакани бебета, от които писват ушите на целия свят.
Но... както го е рекъл народът – “Много баби – хилаво бебе! ”.

Докато Захари уреждаше да ни отпечатат, аз събрах нужния ми екип. Не че бях очаквал противното, само че това се оказа дуел без съперник. В редакцията към момента имаше хора – десетина души, за които “Труд ” не бе единствено място за работа, – позвънихме още на десетина и едвам е необичайно, единствените паники идеха за техническия екип: линотипери, метранпажи, коректори... Затова всички правехме всичко и тъй като графикът за щемпел тогава беше 0 ч. и 30 мин. (за съпоставяне: през днешния ден, през 2003 година, той е 18,30 ч.), дори не закъсняхме.

...И по този начин, откакто доста години “Труд ” не бе се показвал в нито един съботен ден, на 1 декември 1990 година, в събота, той се продаваше на всички места в София и в много от по-големите градове. Независимо от желанието си РЕП популяризира стеснен тираж – бе въпрос на коли, на хора и на възнаграждение: все трудности, които държавната бричка не можеше да прескочи.

Под главата на вестника бяхме поставили две огромни фотоси: вляво – на Луканов, а вдясно – на синия водач до разкатаването му като полицейски клеветник Петър Берон. И двамата са край ухилени, радостни хора. Неясно за какво, защо? Заглавието, което ги свързва, е “Премиерът подаде оставка, само че остана на власт ”. Вляво от лявата фотография, в действителност на колонка, само че най-отгоре, е информацията “Летище София още веднъж в стачка ”. На страницата господства заглавието “Разводът с Луканов се отсрочва до второ гледане ” – малко изявление с Гиньо Ганев, в което се разисква елементарният факт, че съглашението на Политическия съвещателен съвет при президента предния ден в действителност е много скопено, а политическата ни класа, тази капризна дама на демокрацията у нас, е като “малко бременна жена ”. “Бременна ” – тъй като това чака народа след брачната нощ, и “малко бременна ” – тъй като в действителност не е! Съветът предния ден нито е споделил, нито е сторил нещо решаващо и съответно. Сега накъде?

Гиньо Ганев, потвърдил се бързо като рицар на конституционната народна власт, излагаше своя мироглед за пътя, който ни следва.

На същата първа страница – тогава вестникът бе в огромния си формат А2 – е и репортажът ( ”Театрото – без блокада ”) от петъчния ден на Народното събрание, когато се гласоподава оставката на Луканов. Той е изострен. Той е и жлъчна усмивка в лицето на полуграмотния нов политик. Автор му е Васил Павлов. Ще си разреша една по-голяма извадка от него, тъй като съвсем всичко написано там би могло с дребни ремонти да се напише за всички Народни събрания до момента.

“И още веднъж, за кой ли път, на мушката попадаха публицисти. Г-н Стойчо Шапатов съобщи, че сътрудника Валентин Стоянов37 преди една година “излъга целия български народ по най-безсрамен и безсрамен метод за същинската конюнктура ” в Румъния. Вярно е, късно разбрахме, че там се прави не гражданска война, а кървясъл вътрешнокомунистически прелом, от който нас, българите, Господ ни опази. Преди това пък различен народен представител предложи на “провинилите ” се пред избраниците публицисти да се забрани достъп до Народното събрание. На господин Тодоров (председателя!), най-вече му пречат фото- и телевизионните публицисти. След като ги нахока за следващ път, той на няколко пъти безогледно прекъсна господин Луканов... Залата избухваше в смях.

А. Луканов: “Искам да направя едно компромисно процедурно предложение. Тъй като има и непознати фотокореспонденти, както съумях да установя в този момент от контакта, да се договорим…

Акад. Тодоров: Не ви ли снеха задоволително!
А. Луканов: Не, аз не държа да ме снимат, господин ръководител. Да се договорим при гласуването да изоставен.
Акад. Тодоров: Как при гласуването?
А. Луканов: Добре, добре, мълча. Извинявайте.
Акад. Тодоров: Има си хас. Моля ви се, тук би трябвало да има ред, ред би трябвало да има. Още две минути снемете го и излезте. Но апелирам ви се, няма да говорите още. (Към Андрей Луканов.) Сега ще ги изпъдим. Достатъчно. Моля ви се, хайде, излезте… Не може в подобен миг, както сте се барикадирали, министър-председателят да приказва и ние да организираме полемика. Моля ви се, това не е работа на Народното събрание. Ние не сме тук за фотографско ИЗЛАГАНЕ пристигнали. Моля ви се, към този момент сте снели задоволително, може да излезете към този момент. (Удря по звънеца. Фотожурналистите не престават да стоят в залата.)
Почти като Радичковите небивалици. ”

Дванайсет години след този простодушен ръководител на парламент и 10 години след ръководството на Фил Димитров към този момент няма жив народен представител, министър или някаква друга порода от управленците, които да не раздират гърлата си с изречения в възхвала на свободата на словото. Те харесват и сериозния звук, острия и безкористен език... Но единствено когато той е за другите. За врага, за съперника. Както си бе и измежду най-гъстата пушилка на демокрацията. Да, правилно е, никой от партийните водачи не си разрешава да каже, че печатът си е трансмисия за техните умни хрумвания и още по-умни решения. Или, пази, Боже, че повече няма да го чете! Но надълбоко в смисъла на техните схващания печатът продължава да е “посредник ”. И е задължен, разбирате ли, да търси основно положителното, да открива светлите мигове и като правоверен боец на времето да омагьосва главите на хората. Да ги учи на обич към страната, която за тях си е синоним на властта. На съответната власт за мига!

Това си е то остарялата комсомолска закалка, надълбоко насаденото, подсъзнателно верую на всеки докопал се за сладкия крачол на властта – да се мисли за фигура с задача, за човек, по-различен от другите, за шеф с права. Управленският поглед към печата се оказва генно повреден, за генералното му лекуване ще са нужни две-три генерации.
Има и друго – огромна част от родните политици е рожба на случайността. Той се е готвил за автотенекеджия, а тя – за любовница, гърчил е дните си в мизерния мравуняк на остарелия адвокатски дом против сСъдебната палата или е отривал засукания си гъз край новия набор войничета в Горна баня.

Да не приказваме за веселяците, за дребните хитреци, за откровените подмазвачи, за които депутатският ранг бе върхът на живота им. А против него трябваше да платят само с човечността и достойнството си. Те не им костваха нищо и те с ненаситност ги хвърляха на политическия битак, където политкомисарите, пардон, политсутеньорите, ги откриваха с лекост. Купуваха ги на едро и на кило и си сглобяваха машинката за гласоподаване, т. е. превръщаха ги в обуздан лост на властта.

Демокрацията през тези дванайсет години у нас е като жадна за любов жена, на която мъжът й не става. Не му става, не му стиска, а му се желае...

Първите дни на декември 1990 година в редакцията са тихи. Все едно абсурдът за този съботен брой не е съществувал, не е имало стачка на основния ни редактор, не го е имал и късия искра от много смешния, мерен с днешните ми показа, протест на заместника. Редакцията е като безветрено езеро, по гладката повърхнина няма талази, няма и облаци на небето, толкоз безшумно и тъмно умерено, като среднощно време във филмите психо.

Скандалът си гръмва закономерно и ненадейно. Той не можеше да не стане, а мотивът наподобява напълно нищожен. Но в случай че се огледа този мотив някак си в профил, внезапно си е ясно, че от този миг в редакцията може да остане единствено един – основният или неговият заместител.

На 13 декември, по този начин както става всеки ден, съм седнал на подръчника на едно изтърбушено канапе в дежурната стая и дружно с дежурния секретар редим дописките по страниците. Като стигам до една информация на Димитър Статков, дежурният редактор ми споделя, че Дамян я е спрял. Което, преведено на какъвто искаш език, значи, че тя е негодна за издание.

Редът във всека редакция е стоманен. Единствено може да се съпостави с реда във войската. Независимо, че във вестник рядко се споделя “нареждам ”, “заповядвам ” и прочие, шефската думичка “моля ” значи тъкмо това.

Все отново вземам решение да прочета информацията “Шеги на времето ”. (Ще я изтъквам цялата, тъй като е къса, наподобява безобидна, само че незабавно ми излиза наяве за какво не я пуска Дамян.)

“Домът на борците срещу фашизма и капитализма на ул. ”Позитано ”. На фона на цялата героична символика на груповата скулптурна комбинация на входа на постройката бие на очи една лъскава витрина. От месец време зад нея е приютен валутен магазин на Държавна фирма “Сердика ” и “Рила импорт-експорт ”. Срещу какъв месечен наем е подписана договорката, можем да съдим и по това, че единствено компания “Рила импорт-експорт ” заплаща на дома за своята част от магазина и за още 7–8 наети на третия етаж стаи към 100 000 лева годишно! (По пазарния курс това значи към 10 000 $ – Т. Т.) В наемни връзки е и друга една компания, “Интермакс ”, която евентуално също заплаща добре.
А над входа на дома, който е директно до този на магазина, стоят два надписа: “Музейна експозиция на антифашистката битка ” и “Клуб на БПФК ”. Дели ги единствено една стена.
Какво да правиш – смешки на времето. ”

С други думи казано, Статков е спипал чистия деен герой по пазарни наполеонки и Дамян като един уважаващ кристалното му дело човек не позволява вестникът да го маскари.

Всички в дежурната стая чакат да видят реакцията ми – кой от двамата шефове ще се наложи над другия и изобщо, откъдето и да го гледаш, все си е цирк.

Аз вземам листчето с информацията, нахълтвам в кабинета на основния, той благо ми се усмихва и тъй като не е задължен да ми изяснява каквото и да било, просто отсича: няма да излезе и толкова.

Когато още веднъж съм в дежурната стая хвърлям дописката в досието с броя и споделям на дежурния секретар: “На втора страница, по средата. ”
Информацията излиза, както съм споделил... А аз към този момент знам какво би трябвало да сторя. Писнало ми е...

Скандалът си е скандал, само че в редакцията пред хората не бих споделил, че е гръмък. Не е гръмък и вечерта на 13 декември. Някой въпреки всичко (не мисля, че е изменничество против мен) бе споделил на шефа, че информацията излиза, а той махнал с ръка: омръзна ми към този момент, уморих се от борби!

Късно вечерта, когато работата по броя завършва, двамата с Дамян сядаме един против различен на маса в Клуба на публицистите. Говорим, каквото приказваме, а когато си тръгваме след среднощ, оставяме масата с 5–6 празни бутилки от вино. Казали сме си единствено елементарни и ясни неща. Дамян е основен редактор и до момента в който си е подобен, аз съм единствено заместител.
– Наздраве, Тошев, приказва си с Кръстьо Петков, в случай че искаш – продължаваш в “Труд ”, в случай че той пък желае - да ме уволни!

Това са приказки от началото. Другите няколко часа са единствено “Наздраве ”, “Да вземем алено, а? ”. И всеки се е отнесъл нейде със себе си.
Прибирам се към 2,00 ч. в ателието на “Хиподрума ”. С Рени сме разграничени и съм самичък. Слагам на масата бутилка вино, разтварям пишещата машина и следва: глътка вино от шишето, дума върху празния лист. Пак глътка, “Наздраве, Тоше ”, споделям си самичък, и още веднъж няколко думи на машината.

В 4,00 ч. на разсъмване, а е зима, в 4,00 ч. на 14 декември 1990 година заявката ми е готово.
Бутилката към този момент е празна, ругая на глас Господа и света, че съм останал единствено с една, свършват ми дори цигарите.
Сгъвам готовата страница, пъхвам я в джоба си и излизам да диря другари с цигари и вино...

В 9,00 ч. сутринта давам оставката си на секретаря на КНСБ професор Светослав Ставрев. По това време той е единственият от цялото управление на синдиката. Славчо поема листа, хвърля му взор и го запраща под паника върху бюрото си. Сякаш е държал в ръцете си пепелянка.

– Не, не – за какво го даваш на мен?! Има си ръководител.
– Председателят е в чужбина – споделям аз. – И... довиждане.

Излизам. Бавно. Слизам пешком от десетия етаж. Не мога да хвана такси, а когато то идва, не зная какво да кажа на водача. Къде да ме закара?

В този миг имам вяра, че ерата “Труд ” за мен е завършила.